Съдържание, предговор и I част
Някои от бележките под черта, които се съдържат в оригиналното издание на книгата, не са възпроизведени тук.
ЦАРСТВОТО
БОЖИЕ
Проповедта
на планината
Епископ
Дмитрий (Ройстер)
ЦАРСТВОТО БОЖИЕ
©
St. Vladimir's Seminary Press, 1992
©
Людмила Митева, превод
©
Издателство „Омофор", 2006
Фондация „Покров Богородичен"
ISBN-10:
954-9700-60-7
ISBN-13:
978-954-9700-60-2
ЦАРСТВОТО
БОЖИЕ
Епископ
Дмитрий
Проповедта
на планината
Омофор
София,
2006
Съдържание
Предговор
I. Обявяване на Царството
Глава
1
Глава
2
Глава
3
Глава 4
Глава
5
Глава
6
Глава 7
II. Законът и Евангелието
Глава
8
Глава
9
Глава 10
Глава
11
Глава
12
Глава 13
Глава
14
Глава
15
Глава
16
III. Новият живот в Христа
Глава
17
Глава
18
Глава
19
Глава
20
Глава
21
Глава
22
IV. Пътят към светостта
Глава
23
Глава
24
Глава
25
Глава
26
Глава
27
Глава
28
Глава 29
Глава
30
Глава
31
ПРЕДГОВОР
Най-дългият непрекъснат текст с Божието
учение, записан в Новия Завет, е всеобщо известен като Проповедта на планината.
Преди няколко години епископ Дмитрий публикува коментар на тази известна
Проповед като поредица от есета във вестника на своя диоцез Зора. Сега той ни предлага тези есета,
редактирани и събрани на едно място под заглавие „Царството Божие". В тях
той нарича Проповедта на планината „нещо повече от Магна Харта на
Царството" и „нещо повече от Царски указ", тоест „непосредствената
среща на човечеството с разкритата Истина". Последното схващане се съдържа
като обяснение и в много други от изводите, направени от автора.
Този коментар е книга, която със сигурност
заслужава радушно посрещане. Тя запълва определена празнота относно Библията,
която за съжаление съществува в православната библейска херменевтика. Книгата е
написана добре, увлекателно и е достатъчно подробна. Коментарът понякога
разглежда отделни думи или части от текста по начин, който разкрива учудващо
съществени елементи в привидно случайното.
Такъв
е подходът например към тълкуването на онези стихове, които на пръв поглед са
просто встъпление към същинската проповед (Мат. 5:1-2). Отделните изрази и думи
в тези стихове - „и когато седна", „учениците му се приближиха до
Него", „и Той, като отвори устата Си" и „поучаваше ги" -
започват да звучат като богослужебни правила. Те задават подходящата ситуация;
те изясняват нещата така, че читателят да види, че Сам Бог изпълнява служението
Си на Учител. В тях отекват думите на псалмопевеца: „Време е Господ да действува"
(Пс. 118:126). Интересно е, че точно с тези думи дяконът се обръща към
свещеника, когато той трябва да запее в началото на православната литургия.
Подобен коментар несъмнено прави повече от това просто да заостри апетита на
читателя към по-нататъшно изучаване на Писанието. Той събужда в него чувство на
почит към всяка дума в Библията, а която и да е от тях може да носи огромно
значение за посоката на нашия живот.
Авторът
заслужава и подобна
висока оценка за изключително
подробното научно познаване на Библията. Епископ Дмитрий често привлича
вниманието ни към противоречиви думи и изрази или към такива от особена важност
за християните, като проследява тяхното значение в оригиналния гръцки или
еврейски текст. Такова внимание се отдава например на гръцката дума haplous
(ср. Мат. 6:22). Епископ Дмитрий убедително се аргументира, че думата е
най-добре да бъде преведена като всеотдайно
(„...ако твоето око бъде всеотдайно,
и цялото твое тяло ще бъде светло"), а после обяснява, че така предадена,
думата е в пряка връзка с цялата православна традиция на аскетичен, нравствен и
духовен живот. Други възможни преводи като „цяло", „честно",
„непокътнато" или „здраво" (в българския превод думата е
„чисто"- бел. прев.) са не само повърхностни и отслабват тази връзка, но
се натоварват и със съвременната секуларизирана психология и емоционална
претрупаност. Епископ Дмитрий развива вижданията си, като прави подробни
препратки към подходящи откъси от Стария и Новия Завет. Тъй като повечето
библейски откъси не са цитирани в пълнота, би било добре за читателя да държи
подръка своята Библия за бърза справка и сравнение.*
В най-добрия смисъл на думата, целият
коментар може да бъде наречен традиционен.
Епископ Дмитрий последователно разкрива насоките или обхвата на Писанието, към което Църквата се е придържала през
вековете. Неговите тълкувания са
подкрепени с многобройни цитати от светите отци и най-вече от св. Йоан
Златоуст, св. Амвросий, блажени Августин и св. Лъв. Тези цитати обаче не са
използвани просто като текстове, доказващи „православността" на една или
друга гледна точка. Те показват живото разбиране на Божиите думи, останали
жизнени и практически значими до ден днешен. Те са изрази на живото предание. Те са покана за „среща
с разкритата истина", целта на Проповедта на планината, разпространена от
онези, чийто живот е бил погълнат и воден от тази среща. Те приканват читателя
да надникне по-далеч, зад изучаването на Библията като сбор от фактологично
познание за историческата фигура на Иисус Христос или съблюдаване на
религиозните изисквания (колкото и да е важно подобно познание). Според думите
на епископ Дмитрий, истинският плод на „срещата с откритата истина", която
те пораждат, е „обръщането": „съзнателния избор да живееш според Неговата
[Божията] воля". А обръщането е въпрос на любов: смирено покаяние с обич пред безкрайно смирения любящ Бог.
„Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой,
който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен" (Йоан 3:16).
Обръщането включва също и участие в онова специално, а в този свят
„отделно" общество, познато като Църквата.
Църквата играе водеща роля в определянето
както на отделните формулировки, така и на общия тон на този коментар. Първо
и съвсем очевидно, авторът е епископ
в Църквата. Той, верен на принципите си, пише от перспективата на своето
служение в Църквата. Неговата цел, определена от Църквата, по същество е пастирска: спасяване на души. Той
подбужда паството си да следва „тесния път" и „тясната врата",
подчертавайки, че това е учението на Иисус Христос, най-приложимо в наши дни.
Второ, в
целия си коментар епископ Дмитрий показва, че осъзнава трудностите, пред които
хората в Църквата ще се изправят: онези хора, които тръгнат по тесния и труден
път на Иисус Христос. Той знае за това от първа ръка, като резултат от опита в
собствения си живот. Още в юношеска възраст епископ Дмитрий влиза в
Православната църква, макар да идва от семейство на крайни протестанти. Преди
да бъде ръкоположен за епископ, той има успешна кариера като университетски
преподавател. Този опит го е направил много чувствителен към съблазънта и
клопките на падналия свят, от който и в който „малкото му паство" му е
било поверено. Затова първата цел на неговия коментар е винаги църковна и
пастирска: облекчаването на „непосредствената среща на човечеството с откритата
истина". Този мотив придава на коментара свежо, съвременно качество:
чувство на убедителност и неотложност, на прямост и достъпност.
Коментарът
увлича богословски и представлява духовно и нравствено предизвикателство. Той
не страда от двусмислици. Епископ Дмитрий е от хората, които говорят без
заобикалки. Той казва, че Блаженствата не са „списък на произволни
добродетели", а „Божиите безусловни и вечни нравствени изисквания".
На друго място той говори за тях като „първи принципи": „логическа
последователност, в която начинът на усъвършенстване на духовния живот ни е
дадена от нашия Бог Иисус Христос". Тези твърдения още веднъж показват
усилията на един православен епископ да даде простичко, но здраво учение на
паство, заобиколено от нравствена неопределеност и отклонили се от вярата
учения на секуларизираното общество със своите лъжепророци (понякога облечени в
одеяния на религиозни водачи) и празни надежди.
“ Защото епископът, като Божий разпоредник, трябва
да е непорочен ... да се държи о истинското слово, според както е научен, та да
бъде силен и да наствлява в здравото учение и да изобличава ония, които се
противят ”(Тит. 1:7-9).
Пастирската
загриженост на епископ Дмитрий проличава и в изграждането на коментара. Тя
следва логиката на самата Проповед. Подредена е така, че да води човека от
четенето и слушането на Проповедта като Божии думи, до пълното й възприемане и
стремеж тя да се разбере в пълнота. В Своята проповед Иисус Христос призовава хората
към покаяние и обявява Царството Божие. Това обявяване съдържа елементи както
на приемственост, така и на пълно скъсване със Закона в Стария Завет, който го
предхожда. Хората са приканени да отидат отвъд невъзможното за Закона, към нов
Живот, достъпен чрез Сина Божий, въплътен от Дева Мария и Светия Дух. Този нов
Живот е живот на светост и човек се
впуска в него тук и сега, в тези времена, във и чрез Църквата.
За тези,
които поемат по пътеката на светостта и вземат кръста си, епископ Дмитрий
предлага много съвети. Той посвещава особено внимание на области от съвременния
живот като работа и работно място, пари и материална собственост, нравствени
проблеми, икуменизъм и все по-честото прибягване до съдилищата. Той слага и
значително ударение на традиционните практики на поста, милостинята и молитвата
(коментира всяко прошение от Господнята молитва). Докато християнският живот е
основан върху темите „на истината, на която ни учи Иисус Христос",
обяснява епископ Дмитрий, този живот също трябва да бъде „строен". Според
него най-голямата пречка за това изграждане е безпокойството както за
материалната ни собственост, така и за сигурността на бъдещето. Той съветва
читателя да живее в настоящето: „в цялостно отдаване на Бога, с вяра и радост,
бъдещето винаги е светло".
С простотата
и непосредственост, характерни за тона на целия коментар, епископ Дмитрий
отговаря на стария въпрос за това какво трябва да направи човек, да наследи
вечен живот в Царството Божие ( Мат. 19:16). Той казва:
Нищо не
може да е по-ясно - той трябва да изпълнява волята на Отца си на небето.
Изповядването на вярата, претенцията, че си последовател на Иисус Христос
трябва да бъде подкрепена от такъв живот... за който Той говори чрез Проповедта
на планината.
Свещ. Пол Лейзър
Семинария „Св. Владимир"
* Почти без изключение епископ Дмитрий цитира изданието на крал Джеймс. В превода се посочват текстове и препратки според българското синодално издание - бел. прев.
I
Обявяване на Царството
Глава 1
Свети апостол
Матей ни казва, че нашият Господ Иисус Христос е започнал общественото Си
служение с обявяването на царството Божие: „Покайте се, защото се приближи
царството небесно (Божие)".
Проповедите
на Иисус Христос започват едва след Неговото кръщение, когато се разкрива, че
Той е Божий Син, един от Светата Троица, и след Неговото изкушаване от дявола,
от което се вижда, че Той е напълно покорен на Божията воля.
Когато св.
ев. Матей въвежда първото обръщение на Иисус Христос към народа с израза „Оттогава
Иисус начена да проповядва и да казва..." той определено говори за
времето, когато Господ чува, че Йоан Кръстител е затворен в тъмница.
Йоан обявил,
че „Оня, Който иде подире ми, е по-силен от мене" (Мат. 3:11). Това е
последното пророческо изказване на предтечата. Неговото служение отстъпва пред
това на Оня, който е не само обект на неговото пророчество, но и на всички
пророци преди него. В евангелието според св. Йоан, Кръстителят обявява, че
неговото служение е приключило: „Той трябва да расте, пък аз да се
смалявам" (3:30). Свети ев. Лука набляга на разликата между проповядването
на Йоан и на Иисус: „Законът и пророците бяха до Йоана: оттогава се
благовествува царството Божие, и всеки насиля да влезе в него" (16:16).
Първото
изявление на Иисус Христос, „Покайте се, защото се приближи царството
небесно", има няколко възможни значения. Първото евангелие отбелязва това
като едновременно същност и тема в проповедите на Кръстителя (3:2). Така Иисус
удостоверява истинността на проповедите на Своя предтеча; Той Се идентифицира
като Оня, за Когото Йоан е проповядвал.
Това също
изяснява целта на Неговото въплъщение и Неговия живот сред нас: Царството
небесно се е приближило. Помирението, общуването с Бога и спасението са
достъпни за цялото човечество. Небето е слязло на земята, защото Самият Син
Божий е станал човек, живее сред човеци и общува непосредствено с тях.
Макар
присъствието на царството да не е било винаги забелязвано в началото, дори от
апостолите, Господ Се открива на трима от тях със Своята слава и власт
непосредствено в Преображението. Думите Му точно преди заслепяващото събитие на
планината Тавор не оставят никакво съмнение за връзката между неговото
присъствие и идването на Царството: „тук стоят някои, които няма да вкусят
смърт, докле не видят Царството Божие, дошло в сила" (Марк 9:1) или „докле
не видят Сина Човечески да иде в царството Си" (Мат. 16:28), или „докле не
видят царството Божие" (Лука 9:27).
Едновременно
с това се дава и същественото условие за влизане в Царството - покаяние. Човек
не може да се помири с Бога, да общува с Него или да очаква спасение без
дълбока промяна в ума (или сърцето). С други думи, човек трябва да възприеме
цял нов светоглед, ново отношение, да разпознае греховното си положение, да
изпита съжаление за него, да признае нуждата си от Спасителя и да Му се довери.
Като
призовава своите ученици, Иисус Христос продължава проповедите си, най-вече в
синагогите, тъй като Той е дошъл първо за евреите. Тях Той подготвял в течение
на векове за Своето идване. Сърцето на Неговото послание винаги е „евангелието
на царството" (Мат. 4:23; Лука 8:1). Той изпрати учениците Си да лекуват и
проповядват както Той правил (Лука 9:2; Мат. 10:7). Какво им е поръчал Той
категорично да възгласяват? Че Царството Божие се приближава до тях (Лука
10:9).
И това
продължава през цялото Му земно служение (Мат. 4:23; 9:35; Марк 1:14). Всички
споменавания на Царството са твърде многобройни, за да бъдат изредени тук, но в
тях можем да разграничим три значения на „царството". В едно от значенията
си това е живот в Бога, следването на Божиите заповеди и Неговата правда (Мат.
6:33; Лука 12:31). Това е и идеята на толкова много от притчите, в които Той
казва, че Царството небесно е като (освен другите неща): синапово зърно, квас,
имане, скрито в нива, и търговец, който търси хубави бисери (Мат. 13). В
Блаженствата виждаме, че царството се постига с беднота на духа, чрез
преследване заради правдата (Мат. 5:3, 10). И вероятно най-важно от всичко е
казаното от Него, че Царството Божие е сред нас (Лука 17:21).
Царството
достига до човека и пряко чрез Божията намеса в света. Започваме да разбираме,
че Бог основава общество в света, но което е отделено от света. На учениците Си
Той казва: „Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде
царството" (Лука 12:32). Иисус Христос е основал Своето царство сред
хората, като им е разкрил какъв трябва да бъде истинският живот на човека
според волята Божия. Ясно е също, че е смятал онези, които са били Негови
последователи, за съставящи царство отделно от света около него. Свети ев. Йоан
е записал отговора на Иисус Хрисотс пред Пилат за това цар ли е Той: „Моето
царство не е от тоя свят: ако беше царството ми от тоя свят, Моите слуги щяха
да се борят, за да не бъда предаден на юдеите; но сега царството ми не е от
тук". В голямата свещеническа молитва, записана от същия евангелист (Йоан
17:6, 16), Господ обявява, че „човеците, които си Ми дал от света... не са от
света" (очевидно те все още са в него).
Разгледахме
две от трите различни, но свързани значения на Царството небесно, които успяхме
да разграничим в учението на нашия Господ. Първото е Царството Божие, което
вече съществува в онези, които вярват в Иисуса Христа и живеят според Неговата
воля в Неговата Църква със силата на Светия Дух. Второто е Царството като
отделно общество (Църквата) в света, чийто дом и съдба е вечното царство на
Иисуса Христа в бъдещия век. Преди да преминем към третото значение на
царството, смятаме, че е важно да посветим част от нашето разказване на самото
царуването на Господа.
Иисус Христос
е роден като Цар на юдеите. Влъхвите дошли и търсили да Го почетат точно като
такъв. „Де е родилият се Цар юдейски?" (Мат. 2:2). Ангелът обявил на
пресветата Дева: „И ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще
царува над дома Яковов довеки и царството Му не ще има край" (Лука
1:32-33). Макар Той да отхвърлил опитите да Го направят „цар" в светски
смисъл (Йоан 6:15), Той приел приветствията на хората в Йерусалим, като влязъл
в града точно преди страстите Си: „Благословен Царят, Който иде в име
Господне" (Лука 19:38; вж също Мат. 21:9; Марк 11:9-10 и Йоан 12:13-15).
После, в отговор на въпроса на Пилат в съда, Иисус Христос приема титлата: „Ти
казваш, че съм цар. Аз за това се родих..." (Йоан 18:37), а Пилат
заповядва въпреки протестите на юдеите, надписът на кръста да бъде „Иисус
Назорей, Цар Юдейски".
Но това не е
царуване, каквото някои от юдеите са очаквали. Царството Божие е във, но не е
от този свят и водачите на този свят не могат да го проумеят. Онези, които се
радвали на славата да бъдат „религиозни", водачите на Израил, не били
угодни на Бога. Всъщност, онези, които те презирали са по-желани от Бога от
тях: „истина ви казвам, че митарите и блудниците преварват ви в царството
Божие" (Мат. 21:31). Те чули страшната Му присъда, когато Той разказал
притчата за лозето: „Затова казвам ви, че царството Божие ще се вземе от вас и
ще се даде на народ, който принася плодовете му" (Мат. 21:43). Те знаели,
че Той говорил за тях (стих 45).
Царството на
Иисуса Христа, докато го има сега в хората, които водят богоугоден живот и
докато съвпада с „отделното общество" във, но призовано извън този свят -
Църквата - то е вечното царство на Иисуса Христа (Лука 1:33), което ще започне
с Неговото второ пришествие (Мат. 25:31-46).
Многобройни
откъси в евангелията показват, че Царството на Иисуса Христа не само е
започнало в този век, но принадлежи също и на бъдещия век. Други Му говорели за
Царството като бъдеща реалност, и вместо да отхвърли идеята, Той им показвал в
от¬говорите Си, че те не грешат. Например майката на Заведеевите деца моли за
специално място в Неговото царство за двамата си сина. Макар че Той предсказа,
че те ще преживеят същите страдания като Него, Той също казва: „Да дам да се
седне Мене отдясно и отляво, не зависи от Мене; сядането е на ония, за които е
приготвено от Моя Отец" (Мат. 20:21-23). В друг случай мъдрият крадец,
разпънат с Господа, Го помолил: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в
царството Си! И отговори му Иисус: Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в
рая" (Лука 23:42-43).
Иисус Христос
също учи, че всички, които изоставят всичко и Го последват, ще получат духовна
награда за тяхната преданост в сегашния живот и в бъдещия свят. „Няма никой,
който да е оставил къща, или родители, или братя, или сестри, или жена, или
деца, заради царството Божие, и да не е получил много повече в сегашно време,
па и в идещия век живот вечен" (Лука 18:29-30).
Царството,
което Иисус Христос основава, съществува в настоящето, но ще се осъществи в
своята пълнота в идния свят. „И Аз ви завещавам, както Ми завеща Моят Отец,
царство, за да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето царство" (Лука
22:29-30). Тези, които принадлежат на Христовото царство на земята, Църквата,
ядат и пият на трапезата Му по време на евхаристията, нещо което само по себе
си предсказва празненството на Месия в
бъдещия век. Неговото обещание към апостолите, че те също ще седят на тези
тронове, съдейки дванадесетте израилски племена, очевидно разкрива бъдеща
действителност.
През
четиридесетте дена след Възкресението, според свидетелството на св. ев. Лука
(Деян. 1:3), Иисус Христос говорил с учениците Си за неща, свързани с Царството
Божие. Това, което им казал, без съмнение е имало общо с Царството, на което те
са се наслаждавали, с Неговото присъствие и с Църквата, която ще стане
продължението на Неговото присъствие в света след Възнесението, както и с
Царството, изцяло осъ-ществено след края на времето.
По-късно св.
апостол Павел ще обясни връзката между „Царството на Христа" и „Царството
Божие". „А след това ще бъде краят, когато Той предаде царството Богу и
Отцу, когато унищожи всяко началство, всяка власт и сила" (1 Кор. 15:24).
Така завършването на делото на Иисуса Христа, Богочовека, се възприема като
събиране на мъже и жени в Неговото царство, на Негови ближни, от целия този
свят; представяне на царството пред Отца като Негово последно дело в работата
Му като Свещеник и Цар. Тогава Царството, основано от Иисуса Христа, ще се
отъждестви с Царството Божие.
Въведението
на свети ев. Матей към обширния текст на Иисусовите поучения, които наричаме
„Проповедта на планината", е кратко и привидно просто изявление: „Като
видя народа,Той се възкачи на планината; и когато седна, учениците Му се приближиха
до Него. И Той като отвори устата Си, поучаваше ги..." (5:1-2).
Въпреки
краткостта на това изявление, повечето от отците на Църквата, които са ни
оставили коментари на „проповедта", го намират за изпълнено със значимост.
За тях (св. Йоан Златоуст и бл. Августин например) всеки израз в тези два стиха
е казан с цел, за да създаде подходящата рамка за разказа за Господните
поучения.
„Като видя
народа" - Иисус, проповядвайки и изцелявайки, често се оказва следван от
големи тълпи хора. Този случай е един от няколкото в които, макар че
състрадание не Му липсва никога и дори изцелява тълпите, Той сякаш иска да се
оттегли и дори да се скрие от тях (вж. Марк 3:9; Лука 5:16 и Йоан 12:36).
Предвид цялото служение на Иисус Христос като учител, можем само да стигнем до
извода, че Той е имал Свое собствено „разписание" за работата Си и за
разкриването на Своята личност. Трябва също да помним, че в няколко от случаите
Той предупредил учениците или други да не казват никому какво Той е направил
или на какво те са били свидетели (Мат. 8:4, 16:20, 7:9; Марк 7:36, 8:26, 30,
9:9; Лука 5:14, 8:56, 9:21). В този случай Иисус Христос се отдръпнал от
тълпата по специална причина, както ще видим по-долу.
„Той се
възкачи на планината" - отците виждат в планината нещо повече от просто
място да се скриеш. Тъй като Иисус Христос се кани да разкрие всички
най-основни моменти в учението Си, да даде Своя нов закон, Той се качил на
планина, точно както Мойсей се е качил на планината, когато дал стария закон.
Има обаче съществена разлика между тях: Мойсей се качил на планината, за да
получи закона от Бога, така че да може да го предаде на народа. Иисус Христос,
който е Самият Законодател, от Когото старият закон е дошъл, сега се качва на
планината, за да даде Своя нов закон.
Свети ев.
Йоан ни казва, че законът е даден чрез Мойсей, но благодатта и истината са
дошли чрез Иисуса Христа (1:17). Сам Иисус Христос обявява, че Той е истинският
Хляб на живота, който е слязъл от небето. Мойсей, от друга страна, е бил само
инструмент на Божията грижа за Неговия народ; хлябът, който те получавали от
небето, чрез него символизирал истинския Хляб от небето (вж. Йоан 6:32-35).
„И когато
седна - казва бл. Августин, Той обучавал седнал, защото това е присъщо за
достойнството на учителския пост". Може би е подходящо да се посочи, че
Иисус Христос седял, защото Той не бил само мъжът, когото те всички виждали, но
Той бил също и вечният Бог. Той не предавал нечие учение, а Своето собствено.
На което и място да беше седнал, то е било, съвсем буквално, тронът на Бога.
„Учениците Му
се приближиха до Него" - целта на Иисусовото оттегляне от тълпата без
съмнение била да може Той да обяви Своята воля първо на онези, които е избрал
да бъдат Негови апостоли, онези, които Той щял да изпрати да обявят Неговата
воля. Така Той показва, че те, които ще образуват Неговата Църква, ще бъдат
въведени в тайните на Царството (Лука 8:10) и че Той ще изпрати Своята Църква
да обяви приближаването на Царството (Мат. 10:7) и да продължат делото Му (Йоан
20:21).
„И Той като
отвори устата Си" - съвсем очевидно е, че за да проповядва, човек трябва
да „отвори устата си", и все пак евангелистът явно смята за важно да го
каже, когато започва да пише за учението на Господа. За св. Йоан Златоуст
включването на това не е без цел. Той казва, че дори в мълчанието си Господ
никога не спирал да поучава. Самото Му присъствие и начинът, по който Той се
движел сред хората и се отнасял с тях, били красноречиви „проповеди".
И най-накрая,
евангелието казва „поучаваше ги". Учениците били първите, които Той учил,
но Неговото послание е предназначено за цялото човечество. Както Бог избрал да
разкрие истината за Себе Си и за човечеството като Сам Той стане Човек, така
Той избрал да продължи да използва човешкия глас, този на Своите апостоли, за
да разпространи Своята истина по целия свят.
Това, което
следва, по думите на бл. Августин, е „съвършеният образец на християнския
живот", най-основният образец на поведение за всички онези, които следват
Иисуса Христа. Принципите, които се съдържат в „проповедта", са Божиите
морални изисквания към човечеството. Истините, разкрити в нея, са абсолютни и
вечни; те не могат да бъдат променени или приспособени да паснат на времето,
макар че днес има такива вярващи, които наричат себе си християни, а се опитват
да направят точно това.
Глава 4
Господ
започнал обществените си проповеди, като обявил приближаването на Царството
небесно. „Царството", както Той използвал думата, се отнася за духовното
състояние на човека, когато той е в присъствието на Бога; за обществото
(Църквата), което Той призовал от обществото в този свят; и за живота с Бога в
бъдещия свят. Ние трябва обаче да разберем, че съществува отношение или начин
на мислене, който е необходим за придобиването на Царството и който е ясно
забележим при тези, които стават участници в него.
Иисус
Христос, като последния и най-велик пророк, обявил най-пълно от всички пророци
преди Него истината за човечеството. Учението на Иисус Христос е пълно с
изненади от светска гледна точка. Онези неща, които Той обявява и показва като
добродетели, и преди, и сега не се приемат: хората, които Той нарича блажени
(или „щастливи"), светът би нарекъл окаяни. Може би затова гръцката дума
makarios най-добре се превежда като „блажен", „щастлив" би могло да
бъде разбрано в материален смисъл.
Такъв е
случаят със света, в който Иисус Хрис¬тос е роден - света на юдейската религия
и света на римската политика. Очевидно много юдеи разбрали очакването на Месия
в тяхната собствена традиция от съвсем светска гледна точка. Формалното
членство в националната църква на Израил, както и формалното спазване на
ритуалите и моралните изисквания, е достатъчно. Тяхното добруване обикновено се
смятало за доказателство за тяхното благочестие и за Божието благоразположение.
За римлянина самата държава била бог за народа: всеки човек бил задължен първо
да служи на държавата, а всеки бил заменим. Силата, смелостта, амбицията,
гордостта и егоцентризмът били добродетели, заслужаващи похвала и напълно
приемливи за гражданите на Империята.
Господ често
стряскал слушателите Си и свидетелите на Неговите дела, дори учениците Си,
когато разкривал Божиите норми, засягащи живота и междуличностните отношения. В
редица случаи Неговите последователи дори възразявали, когато Той накърнявал
човешкото им чувство за равенство и справедливост.
Когато Иисус
Христос отведе учениците Си встрани от множеството, за да им разкрие същността
на Своето учение, в първата си дълга проповед, Той започнал, като обявил
определени отношения, начини на мислене и стремежи като белези за набожен живот
и като средство за постигане на Царството, което Той е обявил. Той описва като
„блажени" онези, които притежават това отношение и начин на мислене.
Блаженството, за което Той говори, е щастието, принадлежащо на онези, които
усещат царуването на Бога в живота си; това е щастието, чрез което те научават
за щастието в бъдещия свят, където човек ще може да се наслади на Божието
присъствие в най-пълен смисъл.
От съвсем
човешка гледна точка би било трудно да се разбере как хората, описани в тези
Блаженства, могат да са щастливи, освен може би дотолкова, до колкото могат да
получат известна степен на самоу-довлетвореност от своята
„добродетелност". Това със сигурност не е целта на Блаженствата, понеже
такива са и чувствата на фарисея в притчата (Лука 18:10), чиято гордост бе
осъдена от Господа.
„Бедните
духом" са смирените, тези, които осъзнават собствените си грехове и факта,
че зависят за духовното си израстване и за смисъла на живота си от Бога, а не от
собствените си възможности. Те осъзнават, че трябва да молят Бога за прошка на
греховете си. Смирението пред Бога означава също смирение пред ближните, а
от-правната точка за смирението е любовта, любовта към Бога и любовта към
ближния. Въпросът „Който не люби брата си, когото е видял, как може да люби
Бога, Когото не с видял?" (1 Йоан. 4:20) може да бъде зададен и така:
„Който не е смирен пред брата си, когото е видял, как може да бъде смирен пред
Бога, когото не е видял?"
„Плачещите" са не просто сантиментални хора, които ридаят при
най-малкото предизвикателство, а тези, които оплакват (или дълбоко съжаляват
за) греховете си. Те също оплакват и греховете на другите, но тук отново не
става въпрос за лична праведност или осъждане, а за любов и състрадание.
„Кротките" са тези, които живеят, осъзнавайки колко са недостойни,
с търпение и в мир с ближните си. Тези, които живеят във вражда с другите, не
могат да влязат в Царството Божие, новата земя, която кротките ще наследят.
„Гладните и
жадните за правда" са тези, които „първом търсят царството на Бога и
Неговата правда" (Мат. 6:33). Те се стремят към Божията справедливост и
истина не само заради тях самите, но и заради другите. Тези хора може да не са
изобщо нахранени и напити в земен смисъл, но със сигурност са, в духовен.
„Милостивите" са тези, които поради своята любов знаят как да
прощават. Те са тези, които получават милост, върховната милост, спасението на
душите си и Царството Божие. Господ каза: „Ако простите на човеците
съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец" (Мат. 6:14).
Глава 5
Отците на
Църквата, особено св. Амвросий, неслучайно не намират в Блаженствата изреждане
на добродетелно отношение и начин на мислене, а подредена логическа
последователност, в която нашият Господ Иисус Христос дава начина за развиване
на духовния живот. Всяка от добродетелите е нужна за и води до следващата.
Бедността на духа е не само първа в списъка, но и първа по важност, онази, без
която никоя от другите не може да бъде постигната. Тя е свързана с победата над
най-основния от човешките грехове, гордостта. Бедността на духа ражда кротост.
(И св. Амвросий, и бл. Августин посочват кротостта като втора, макар у св.
евангелист Матей тя да е трета.) Кротостта е смирение (обратното на гордостта),
благост и скромност. Кротостта кара човек да осъзнава своите грехове и колко е
недостоен, и поради това той плаче - не задължително външно, но със сигурност
вътрешно, в духа си. Когато човек плаче за или оплаква своята греховност, той е
гладен и жаден за правда (или „справедливост"), за всичко онова, което е
право и справедливо, според Божията воля, а не неговата собствена. Плодът на
правдата е милостта, която включва състрадание за другия във всичките му
недостатъци и слабости и желание да простиш. Правдата и милостта са изцяло
свързани и човек може да проявява милост само ако има чисто сърце. Милосърдието
допринася за прочистването на сърцето.
Що се отнася
до „чистите по сърце" (katharoi, буквално „чисти" на гръцки), бл.
Августин казва: „Нека човек прави всичко, което бе казано досега (в първите пет
Блаженства), и сърцето му ще бъде чисто". Свети Лъв Велики изразява същата
идея: „И какво означава да имаш чисто сърце, ако не да упражняваш тези
добродетели, за които току-що говорихме?"
„Сърцето"
се смята - не само тук, а въобще - за мястото на най-дълбоката човешка същност.
„Сърцето е това, с което човек оценява какво е съществено, с него той избира и
определя живота си" (Семионов, „Катехизис за възрастни"). Неговото
пречистване или очистване означава преобразуване, което прави възможно да се
„види Бог".
С вяра се
пречистват сърцата, както казва свети ап. Петър в спора за обрязването на
повярвалите езичници (Деян. 15:9). Човек не само трябва да положи всяко усилие
да изчисти сърцето си, но той трябва да търси и Божията помощ, за да постигне
тази съществена характеристика на новия живот в Иисуса Христа. Псалмопевецът
Давид казва: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в
мене" (Пс. 50:12). Блажени Августин ни съветва: „Може да е трудно за теб
да изчистиш сърцето си. Призови Него, и Той не ще презре да направи чист дом за
Себе Си и да дойде да живее в теб" („За осемте мъдрости на Блаженствата от
Евангелието").
И най-накрая,
чистотата на сърцето означава просто светост, а ние не можем да забравим, че
целта на живота в Иисуса Христа е да бъдем свети, или „съвършени", както
сам Бог ни заповядва (Мат. 5:48). В Посланието до евреите апостолът в
действителност ни казва, че чистотата на сърцето и светостта са едно и също нещо,
предвид предупреждението му, че без светост човек не може да „види
Господа" (Евр. 12:14). Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.
Един от
първите плодове на светостта е желанието за мир и усилието да се помиряваме.
„Кои са миротворците?", пита бл. Августин:
Тези, които творят мир. Виждаш ли други да
се карат? Бъди слуга на мира между тях. Кажи на единия какво е добро в другия;
а на другия говори добре за първия. Чуваш ли зло да се говори за един от друг,
който е ядосан? Не издавай какво си чул. Затвори ушите си за вика на ядосания;
предложи му търпеливия съвет на мира (Пак там).
За да
постигнеш това обаче, нужно е да имаш мир в себе си, а начинът да се постигне
това е да се приеме безспорно волята Божия.
Свети Лъв
Велики ни дава още възможност да проникнем в същината на Господните думи за
миротворците:
Тази блаженост не е обещана за всеки вид
съгласие, не дори за всеки род съглашение; а за това, за което апостолът казва:
Да имаме мир с Бога (Рим. 5:1; 2 Кор. 13:11); и това, за което цар и пророк
Давид казва: Голям е мирът у ония, които обичат Твоя закон, и за тях няма
препъване (Пс. 118:165). Най-близкото приятелство, най-близкото родство на ум и
сърце не могат истински да претендират за този мир, ако тези връзки не са в
съгласие с волята Божия. Изключени от величието на този мир са онези, които са
свързани един с друг чрез срамни желания, онези, свързани заедно за целите на
престъпно и зло дело. Няма съгласие между любовта към този свят и любовта към
Бога; и не ще принадлежи към децата на Бога онзи, който не се отдели от децата
на този свят. Но тези, които през всичкото време имат Бога в ума си (Тов. 4:6),
и внимават да запазят единството на духа чрез връзките на мира (Еф. 4:3), не са
никога в конфликт с вечния закон и казват в молитва на вярата - Да бъде волята
Ти както на небето тъй и на земята. Тези са миротворците, тези наистина мислят
едно и живеят в света хармония, и ще бъдат наричани с вечното име „синове
Божии" и сънаследници на Христа (Рим. 8:17): затуй щото това ще е наградата
за любовта към Бога и любовта към нашия ближен, че не ще страдаме вече от
злополучие и не ще се вече страхуваме от злословия, а щом приключи цялата борба
с изкушението, ние ще почиваме в най-ведър Божи мир
(„Проповед за стъпките в изкачването към блаженство").
Глава 6
Като велик и
последен Пророк нашият Господ Иисус Христос обяви Божията воля за човешкия род.
Като съвършен Човек, Той приложи тази воля на практика, така че човек да може
не само да чуе за Неговия съвършен и истински начин на живот, но и да бъде
свидетел на него.
Блаженствата
са основите на този начин на живот; те съдържат основните духовни качества и
модели на поведение, които трябва да отличават и характеризират последователя
на Иисус Христос. (Поради това е лесно да се разбере защо Църквата им е
отделила такова важно място като третия антифон в Божествената литургия.) Бог
не само обявява за блажени тези, които притежават тези качества и на практика
ги прилагат, но Той им обещава и известна награда.
Досега
казахме малко за наградата (забележете единственото число), а посветихме нашето
внимание на онези неща, притежателите на които са наречени блажени от нашия
Бог. Изглежда важно обаче, да разгледаме накратко природата на Неговите
обещания, преди да продължим да говорим за последните две блаженства.
Наградата не
е материална, а духовна и е пряко свързана с това, което Бог първоначално
оповестил, първото нещо, което Той обявил, когато започнал Своето дело:
приближи се Царството небесно. Още преди Проповедта на планината, в която са
провъзгласени Блаженствата, Иисус ходил по цяла Галилея, поучавал в синагогите
им и проповядвал евангелието на Царството (Мат. 4:23). На „бедните духом"
се казва, че Царството небесно е тяхно, принадлежи им; „чистите по сърце"
ще видят Бога, т. е. ще бъдат с Него в Неговото царство; „миротворците" ще
се нарекат деца Божии, „деца на царството". „Земята", която кротките
ще наследят, не е старата земя както я познаваме, а новата земя, когато Иисус
Христос дойде в царството Си. Утешение, насита и помилване са все наградата на
Царството, защото те ще бъдат дадени на онези, които получат от Иисуса Христа
блаженството, вечния живот.
Свети Йоан
Златоуст говори за наградата така:
И макар че не чувате Царството да се дава
във всяко от блаженствата, не се обезкуражавайте. Защото макар Той да дава
различни имена на наградите, Той води всички в царството Си. И тъй, когато Той
казва, „тези, които плачат ще се утешат" и „тези, които са милостиви, ще
бъдат помилувани" и „чистите по сърце ще видят Бога" и миротворците
„ще се нарекат синове Божии", нищо друго, а Царството представя Той чрез
всички тези сказки... („Върху Матея ", Проповед XV).
В осмото
блаженство, „Блажени изгонените заради правда...", откриваме, че Господ за
първи път споменава преследването, което Неговите последователи ще бъдат
призовани да понесат. Това, че те ще търсят царството на Бога и Неговата правда
(Мат. 6:33), че ще поставят този стремеж на първо място над всички други
занимания, ще стане причина за тяхното преследване. А обещаната награда е:
„тяхно е царството небесно", точно както Той е казал в първото блаженство.
Деветото
блаженство не е вече формулирано общо, а в него Той се обръща лично към самите
ученици: „Блажени сте вие..." Те ще имат особената привилегия да бъдат
преследвани заради Него, защото те ще бъдат учителите на Неговия път. Господ,
поради това без да им го спестява, че земната награда за тяхното покорство на
Божията воля - за това че ще гледат на света и на отношенията си с другите с
Неговите очи - ще бъде хула, омраза и гонение. Трябва да отбележим обаче, че
Христовите ученици ще спечелят блаженството си, защото ще бъдат лъжливо
клеветени - именно защото са Го последвали.
За да не си помислите, че самият факт да се говори зло прави хората блажени, Той е сложил две ограничения; когато е заради Него и когато нещата, които са казани, са лъжа; защото без тези ограничения този, за когото се говори зло, съвсем не е блажен, а окаян (Св. Йоан Златоуст, „Върху Матея", Проповед XV).
И така, в
началото на пророческото служение на Господа, Той не се колебае да подготви
учениците Си за преследването, което със сигурност ще е тяхната участ. Свети
ев. Лука е записал казаното от Иисуса Христа с още по-голяма сила: „Блажени ще
бъдете, кога ви намразят човеците, кога ви отлъчат и похулят и изхвърлят името
ви, като лошо, заради Сина Човечески" (Лука 6:22). Сам Господ бил
преследван за това, че обявил Божията воля за човечеството, защото човек има
„своята правда" (Рим. 10:3), а още повече поради Неговото собствено покорство
на тази воля. „Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил ...
Помнете словото, що ви казах Аз: няма слуга по-голям от господаря си. Ако Мене
гониха, и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят. Но всичко
това ще ви сторят заради Моето име, защото не знаят Оногова, Който Ме е
пратил" (Йоан 15:18, 20-21).
Всъщност
апостолите наистина преживели отхвърлянето и лошото отношение, предсказано им
от Господа. Те можеха да спечелят любовта на света - защото „светът щеше да
люби своето" (Йоан 15:19) - ако от страх или желание да угодят на
обществото, те бяха спрели да проповядват в Негово име. Но те се доказали
достойни за призванието си: „и като повикаха апостолите и ги биха, заповядаха
им да не говорят за името Иисусово и ги пуснаха. А те излязоха от синедриона
радостни, че са се удостоили да понесат безчестие за името на Господа Иисуса. И
всеки ден в храма и по къщи не преставаха да поучават и благовествуват за
Иисуса Христа" (Деян. 5:40-42).
Свети ап.
Павел окуражава християните в Коринт, като им напомня, че преследванията, на
които са подложени, са до време, а тяхната вярност ще бъде възнаградена с вечен
живот (2 Кор. 4:17).
Господ не
продължава проповедта си, без първо да предложи на учениците най-голямата
утеха: „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на
небесата". После Той добавя факт от историята, който трябва да ги утеши и
окуражи, утвърждавайки връзката между тях и най-големите пророци на Стария
Завет: „Тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас".
Глава 7
След като
показал на учениците неизбежните последствия (хула, отхвърляне и преследване)
от това да следват Него и Неговия път, Господ наблегнал на отговорността, която
ще имат в работата, която Той ще ги изпрати да вършат в Негово име.
„Вие сте
солта на земята. Но ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя
вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците. Вие
сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито
запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи.
Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да
прославят Небесния ваш Отец" (Мат. 5:13-16).
Иисус Христос
дойде в свят, който бил паднал и покварен от греха. Целта на Неговото идване
била да възстанови това, което човечеството загубило чрез своеволно
непокорство. Неговото дело било да освободи човешкия род от злото и упадъка, в
резултат на злото, да спечели победа над смъртта, която е „платката що дава
грехът", както казва св. апостол Павел (Рим. 6:23), и да поведе всички
хора към първоначалната им съдба, общуване с Бога. Този божествен план не само
е трябвало да се осъществи с реалната намеса на Бога в човешкия свят, но той
също включвал и участието на човешкия род. Сега започва да става ясно, че Той
избрал определени хора да продължат делото, което Той щял да извърши. Той ще им
каже в края на периода на земното си служение, „Както Ме Отец прати, тъй и Аз
ви пращам" (Йоан 20:21).
Изгубеният,
паднал свят тогава ще зависи съвсем буквално от служението на тези специално
избрани ученици. Те дори ще трябва да отговарят за спасението на света. Земята,
така да се каже, е „изгубила своя аромат"; цялата човешка природа го е
загубила. Солта е веществото, което дава аромат или съживява това, което иначе
е блудкаво и дори мъртво. Това е начин да се каже, че земята без Бога е място
без значение и хората, които я населяват, водят безцелно съществуване. И така,
поради вярата на учениците и техния богоугоден живот - същността на който Той
беше дал в блаженствата, началата, които Той проповядва, - те ще бъдат
натоварени да предадат Неговата истина на останалото човечество.
Тук, в
началото на проповедническото служение на Господа, Той разкрива целта на
Църквата, защото онези мъже, които Той е призовал от обикновените им ежедневни
житейски занимания, представляват Църквата в началото. Никъде по-ясно не е
показано значението на думата „еклесия", както когато Той вървял и избирал
учениците Си с простата заповед „Вървете след Мене". (Такова е значението
на гръцката дума -групата от „онези, които бяха призовани".) По този начин
Иисус Христос започнал да подготвя Църквата за нейната най-важна работа в
света.
Той използвал
не само образа на „солта", за да разкрие връзката на учениците с останалата
част от света, но и продължил, като ги нарекъл „светлината на света".
Точно както Той е истинската светлина в мрака на света, който е изгубил
светлината си (Йоан 1:4-9), Той започва да им казва, вероятно за тяхно
учудване, че те също ще бъдат тази светлина.
Той не нарича
учениците „солта на земята" и „светлината на света", преди първо да
ги е предупредил за възможността да не се справят с призванието си. Те, като
учители, трябва да дават „вкус" и „светлина" на света, но очевидно
те, като смъртни хора, обект на изкушение, биха могли да не се справят. Ако те,
солта, загубят своя вкус, няма нищо, с което да бъдат засолени. Ако те,
светлината, скрият своята светлина и не успеят да осветят света, тогава светът
си остава в тъмнина. Блажени Августин разширява Иисусовото предупреждение -
„ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена?" Той пише:
Ако ти, чрез когото народите до известна
степен се пазят от поквара; ако ти от страх от светско преследване загубиш
царството небесно; тогава няма да има кой да премахне грешката ти, защото Бог е
избрал теб да премахваш грешките на другите („ Проповедта на нашия
Господ на планината", Глава 6).
Свети Йоан Златоуст
отбелязва Иисусовото предупреждение за светлината по този начин:
Аз, вярно е, запалих светлината, но за да
продължи тя да гори, е нужно вашето старание: не само заради вас, но и заради
онези, които трябва да се възползват от тези лъчи и да бъдат водени към
истината. Тъй като злословия със сигурност не ще могат да засенчат вашата
яркост, ако все още живеете строг живот, както отива на онези, които ще обърнат
целия свят; показвайте тогава живот достоен за Неговата благодат; така че
докато се проповядва навсякъде, нека тази светлина навсякъде еднакво ви
съпровожда (,, Върху Евангелие от Матея ", Проповед XV).
По-нататък
целта на тяхната мисия се съдържа в завършителния призив на тази втора част от
Проповедта: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви
дела и да прославят Небесния ваш Отец". Той казва на учениците, че целта
на това те да следват добродетелния път, който Той им е описал, е не за да
бъдат те възхвалявани от другите, Особената цел на християнския живот е,
най-вече, да угодим Богу, като се подчиним на волята Му и после да накараме
онези, които, като виждат добрите дела на християнина, да славят Бога. С други
думи, истинският ученик на Иисуса Христа ще съумее така да доведе задачата си
докрай, че и други хора да бъдат доведени при Бога.
Откъсът,
който току-що разгледахме, може да се смята и за увод към доста просторната
част, която следва (стихове 17-48). Там на учениците се казва как те и всички
християни могат наистина да станат „солта на земята" и „светлината на
света".
Няма коментари:
Публикуване на коментар