събота, 25 януари 2014 г.

Царството Божие - епископ Дмитрий (Ройстер) - книга


Автор: епископ Дмитрий (Ройстер)


I част (Обявяване на Царството)

II част
(Законът и Евангелието)

III част (
Новият живот в Христа)

IV част  (
Пътят към светостта)

Царството Божие - епископ Дмитрий (Ройстер) - книга - IV част



Линк към I част


Линк към II част


Линк към III част




IV
Пътят към светостта

Глава 23

   Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.
(Мат. 6:33)

   Когато Господ ни казва да „търсим царството на Бога и Неговата правда", си припомняме, че основната тема в цялата Проповед на планината е „царството". Първите Му записани думи са: „Покайте се, защото се приближи царството небесно"; в тази Негова първа разширена проповед Той показва как тези, които Го следват, трябва да постигнат царството и как то се проявява в живота им.
   Това, което Той ни казва сега, е, че нещото, което мотивира последователите Му, е придобиването на царството. Всички тревоги и занимания на този свят, онези грижи и надежди са земни и трябва да бъдат преодолени от християнина, без значение колко важни или естествени може да ни изглеждат. Най-голямата пречка по пътя на един човек, тръгнал за царството на Бога, е тревогата за неговата собственост и осигуряването на бъдещето. Тези две неща могат да се превърнат, почти без да го осъзнаваме, в основен обект на нашата страст. Те пречат на нашето духовно развитие: как можем да примирим християнското учение за служение с имуществото си на този свят с езическата идея за егоистично придобиване на все повече и повече земни съкровища? Как можем да възложим цялата си вяра и упование на Бога и все пак да бъдем изключително загрижени за сигурността на утрешния ден? Не можем да забравим суровия урок, преподаден ни чрез Господнята притча за богатия, който толкова успял и чиито блага се умножили толкова много, че трябвало да събори житниците си и да построи по-големи, за да си осигури безгрижно бъдеще. „Безумнико, нощес ще ти поискат душата" (Лука 12:16-21).
   Какво се има предвид под „Неговата правда"? „Правда" е превод на dikaiosyne, дума, използвана често в Стария и Новия Завет и особено в писмата на св. апостол Павел. В основата си тя означава състоянието на човек, който живее в съгласие с Божията воля. Сред евреите обаче тя придобила формално, правно значение. Тъй като законът е израз на Божията воля за човека, онези, които изпълняват закона, често само външно, се смятат за „праведни". Без съмнение за това разбиране на правдата говори апостолът в Римляни 10, когато казва: „Защото без да разбират (народът на Израил) Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те се не покориха на Божията правда, понеже завършък на закона е Христос, за да бъде оправдан всеки вярващ... понеже със сърце се вярва за оправдаване" (стихове 3-4, 10).
   „Но първом търсете..." Думата „първом" е от първостепенно значение тук. Отговорът на Христовия последовател на това, че Той е дошъл при нас и е основал царството сред нас, трябва да бъде съсредоточаване на всичките му усилия да изпълнява Неговата воля. Окончателното постигане на Царството ще бъде, разбира се, в бъдещия век, но ние влизаме в него сега, в настоящия живот; в нашия собствен, личен живот ние трябва да се стремим да живеем като деца на Царството. Тревожните мисли за нещата, които занимават невярващия, са недостойни за един християнин. И тъй, ако царството на Бога и Неговата правда са първа наша грижа, всички тези неща „ще ни се придадат". С други думи, към придобиването на Царството ще се добавят всички неща, от които се нуждаем, но Той няма предвид, че ще бъдем възнаградени с богатства. Нужна е огромна вяра, за да живееш живота на дете на Царството; това без съмнение е най-голямото възможно приключение, достъпно за човека, защото това означава да възложим цялата си вяра на Бога и Неговата любяща грижа.
   Последният стих от Глава шеста съдържа две мисли, които често се разбират погрешно, а ако бъдат разбрани, се отхвърлят от онези, които се смятат за практични хора. Но трябва да осъзнаем, че „не се грижете [или „не мислете"] за утре" е предназначено за онези, които разбират, че първото правило за техния живот е да търсят Божието царство и правда, за онези, които нямат задръжки да възложат цялата си вяра на Бога. То не е отправено към онези, които биха стигнали само до средата на пътя и биха се опитали да съчетаят някакво упование в Бога с малко подсигуряване, просто в случай че упованието „не сработи"! От друга страна, това не е оправдание за бездействие; св. апостол Павел поправя това недоразбиране на Господните думи във Второ послание до Солуняни (3:8-12).
   „Утрешният ден сам ще се грижи за своето." Има много начини, по които може да се прояви ненужна грижа за бъдещето и нехристиянска тревога за това какво ще се случи. Някои хора провалят настоящето си, като се тревожат за старостта, здравето си, работата си, отношенията си с другите и дори за службата си на Бога. В едно цялостно посвещаване на Бога с вяра и радост бъдещето е винаги светло.
   „Доста е на всеки ден злобата му." Това може да се каже и така: всеки ден има своето зло (не непременно „порочност") - нещастия, проблеми, недоразумения, несправедливости, лоши отношения с другите, нужди и пр. - защото такова е греховното състояние на човека. Защо да не се захванем, с Божия помощ, да решим тези проблеми, които вече изпитваме, без да си добавяме грижи за неизвестното бъдеще? Свети Йоан Златоуст перефразира Господнята заповед така:

   Това ви заповядвам не поради друго, а за да мога да ви избавя от ненужни тревоги. Защото даже днес да си мислил за утре, и утре ще трябва да мислиш. Защо тогава да поемаш това, що е в повече от днешните грижи? Защо да караш деня да получи повече от нуждите, които са му отредени и заедно с тези му проблеми да му добавиш също и теглото на утрешния ден; и всичко туй, когато нямаш възможност да облекчиш другия с тази добавка, а се предаваш на желанието за ненужни проблеми? (Проповед XXII, „Върху Матея").



Глава 24

   Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери (Мат. 7:1-2).

   Свети ев. Лука записва тази заповед като една от поредицата сбити характерни поучения на Иисуса Христа. Изборът му и подредбата ни казват нещо много важно за духа на заповедта да не съдим. „И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден. Не съдете, и няма да бъдете съдени; не осъждайте, и няма да бъдете осъдени; прощавайте, и простени ще бъдете" (6:36-38). Свети ап. Павел на няколко места в посланията си повтаря Господните думи и разсъждава върху подразбиращото се в тях: често е истина, че този, който съди друг, сам е виновен за същото, за което съди (Рим. 2:1), и дори да не е, той трябва да остави всяко осъждане най-накрая на Иисуса Христа, защото Той единствен е способен на истинен, безпристрастен съд (Рим. 14 и 1 Кор. 4:1-5).
   Апостолите и отците на Църквата съвсем последователно ни напомнят в коментарите си върху тази заповед на Спасителя, че ни е забранено да съдим и осъждаме друг човек, наш брат. Лошият, греховен и пагубен начин на живот (жизнен стандарт!), действия, мнения и дейности, трябва не само да бъдат разпознавани като такива, но и да бъдат осъждани, защото те отричат и противоречат на Божията воля за човека както ни е разкрита от Иисус Христос в Евангелието.
   Вероятно в цялото Евангелие няма по-добро онагледяване на принципа, прилаган тук, от случая с „жената уловена в прелюбодейство" (Йоан 8:3-11). Книжниците и фарисеите, онези пазители на „буквата на Закона", очевидно са събрали значителна група хора, млади и стари, за да изпълнят наказанието, определено в Закона, убийство с камъни. Но те използвали случая, за да „изкушат Иисуса", т.е. да разберат колко верен е Той на Закона. Страшната присъда на Иисус, „който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея", е всъщност осъждане и обвинение за тях, и така те всички се разотишли, по-старите и по-младите, и тя останала сама с Господа. Той не я осъдил, но Той очевидно осъдил самия грях, защото й казал да си иде и да не греши вече.
   Новият и по-висш закон, разкрит ни от Иисуса Христа, се основава на любовта, а тази любов се проявява в милосърдие и прошка. Царството, което Той основа сред човеците, се ръководи от този закон, а не от външни предписания. Самодоволството, което би довело един човек да съди и осъжда друг, е нещото, което Сам Господ нед-вусмислено съди и осъжда тук. Човекът, който натрапчиво осъжда други за техните дела и отношение, е много вероятно виновен за същото по някакъв начин, или пък е виновен за друго, също толкова осъдително, та се надява да се скрие зад своята нетърпимост. Един от най-често срещаните човешки недостатъци е да се сравняват собствените слабости с тези на другите и да се открива, че собствените заслужават по-малко порицание.
   И накрая, целият съд принадлежи на Бога, а Неговият съд „пада наистина върху ония, които вършат такива дела", както ни припомня св. апостол Павел (Рим. 2:2). Нашият съд никога не е според истината, не само в случаи като онзи, споменат по-горе, но във всички случаи. Нашият съд е обусловен от нашите собствени грехове: нито един от нас не би могъл „първи да хвърли камък''.
   За съжаление и много иронично, периодът на Великия пост, когато сме призовани към истинско разкаяние за нашите грехове и по-голяма любов към нашите братя, ни дава много случаи на самодоволство. Това е особено вярно, що се отнася до традициите на поста и присъствието на великопостните богослужения. Човек не трябва да е угрижен за това какво правят другите, а за това какво той сам прави. Свети ап. Павел обобщава духа на поста и подходящото за християнина поведение така: „Който не яде, да не осъжда оногова, който яде ... всеки от нас ще отговаря Богу за себе си" (Рим. 14:3, 12).

   А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Или, как ще кажеш брату си: чакай да извадя сламката от окото ти; а пък на, в твоето око има греда! Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си (Мат. 7:3-5).

   Съдържащият се в тези три стиха дълбок и жизненоважен урок за човека, който би бил Христов ученик, би могъл да се предложи и така: преди да тръгнеш да „помагаш" на другите в техния нравствен и духовен живот, преди да се опиташ да поправяш другите, дори преди да се опиташ да обърнеш други към Неговия път, погрижи се да помогнеш на себе си, поправи себе си и обърни себе си.
   Понякога имаме много по-големи недостатъци или грехове от онези хора, на които бихме помогнали. Подходящо е да отбележим думите на св. апостол Павел към онези юдеи, които смятали себе си за по-висши от неевреите само защото те са избраният народ и имат Закона.

   Ето, ти се казваш юдеин, и на закона се облягаш, и с Бога се хвалиш, и знаеш волята Му, и разбираш по-доброто, понеже се поучаваш от закона, и си уверен, че ти си водач на слепци, светлина на ония, които са в мрак, наставник на неразумни, учител на младенци, който в закона имаш образеца на знанието и истината. Прочее, как ти, който учиш другите, себе си не учиш? (Рим. 2:17-21).



Глава 25

   Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свинете, за да го не стъпчат с краката си и, като се обърнат, да ви разкъсат (Мат. 7:6).

   Трябва да помним, че Господ в цялата Проповед на планината говори на децата на Царството, Неговите собствени избрани ученици и онези, които чрез тях щяха после да повярват в Него. Тези деца не само получават най-ценната истина за всичко, което е в действителност от значение за Бога, за човека и живота, но тя е поверена на тях и те носят неумолима отговорност за нея. Те имат задължението да свидетелстват за нея, да я живеят, да я обявят на света и в същото време те имат задължението да я почитат, да я защитават и пазят, дори да умрат за нея.
   „Светинята" е първото от всички мъдрости и познания, с които са надарени тези, получили истината. Затова само тези, които са получили Божията истина, разкрита чрез Иисуса Христа, знаят за Бога, човека и живота. Това познание е свято, тъй като не е било открито или извлечено от човек, и никой не може да се меси в него, да го променя, наглася или приспособява към човешките изисквания, то не може да се обновява, не може да се примирява или сравнява с други истини. С други думи, това е абсолютна Истина и никой не може да я направи по-малко изискваща, за да не се засяга. Тя не може да бъде разкъсана и изучавана като философски идеи или течения. Не може да се постави наравно с учението на който и да било религиозен водач или основател на религия, дори ако случайно отделни, определени части от нечие учение съвпадат с Христовата истина.
   „Псета" може да ни се стори прекалено силна дума, с която да характеризираме враговете на истината, но Господ използва този израз за онези, които отричат Неговото учение, и за онези, които правят себе си недостойни да го получат. Отричането на истината може да приеме много форми. Например човек може да постави под въпрос логиката или последователността, или дори практичността на учението на Спасителя. Такъв човек може да чувства, че изводите, до които е стигнал за тези неща, са по-подходящи или задоволителни. Той може да си помисли, че нравственото учение на Спасителя е било обусловено от нравите и отношенията по Негово време. Той може да смята истината за относителна или следствие от исторически опит. И накрая, той може да чувства, че не е важно в какво вярва човек или той може да не се интересува от истината. Да дадеш тази света истина на псетата, означава, освен всичко останало, непрекъснат опит да се разкрие истината на онези, които опърничаво я отхвърлят, които са нелечимо безбожни или светски настроени и биха я подигравали и „стъпкали с карката си". Свети ап. Павел казва на Тит: „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж" (Тит. 3:10).
   От друга страна, тази заповед на нашия Господ има пряко приложение към някои съвременни случаи. Особен такъв случай е склонността на някои християни да омаловажават нуждата на човечеството от цялата истина. Това е грехът на някои видове икуменизъм, в които „разликите" се оставят настрана в интерес на обединение, което е лъжливо и повърхностно и в интерес на приемането, признаването (на някого или на нещо, бел. ред.) или пък на някаква материална полза.
   Но, могат да кажат някои, нима нашият Господ не ни заповядва да проповядваме от покривите каквото сме чули? (Мат. 10:27). Това със сигурност означава, че сме длъжни да обявяваме истината публично и че е грях да пазим Христовото учение скрито. Често сме признавали вината си в това отношение, тъй като малцина извън Православната църква знаят какво ни учи тя. Бихме съгрешили против тази заповед, ако, поради прекомерна либералност и искреност, водим безсмислени диалози с представители на други изповедания, чиято основна цел е да покажат превъзходството на техните вярвания.
   Друг съвременен проблем, с който често се сблъскваме, е споделянето на светото причастие с онези, които не са православни. Поради новия либерализъм, възприет от някои други църкви, нашата Църква бива често подигравана, че не е в общение с другите. Отците ни учат, че даването на причастие на някой, който може да не приема пълнотата на вярата, за когото представянето на тайнствата е съмнително, или който може да има различно разбиране за самото причастие, е пряко и сериозно нарушаване на тази заповед. Ние не наричаме тези хора псета, защото те може да са невинни или несведущи. Вината пада върху онзи, който небрежно раздава, това, което е свето.
   От „Не хвърляйте бисера си пред свините, за да го не стъпчат с краката си и, като се обърнат, да ви разкъсат" ние разбираме по същество същото нещо като от „не давайте светинята на псетата". Има обаче едно допълнително значение, според което този израз трябва да се разбира. Онези, които живеят в нарушение на Христовото нравствено учение, не могат да бъдат допуснати до причастие, докато не се покаят и не променят начина си на живот. Дори когато някой настоява, че е православен, работи за Църквата, посещава службите редовно и наистина дава своя дял, той не може да бъде допуснат, ако е виновен за някои видове греховно и неприемливо поведение. Това би включвало онези, които настояват на правото си да прелюбодействат, онези, които живеят в незаконен съюз, пияниците, измамниците, виновните за аборт или друга форма на убийство, онези, които хранят омраза в сърцата си, не желаят да простят, търсят отмъщение. Това са само част от нещата. Господ ни предупреждава за последствията от небрежното споделяне на Неговата света истина и Неговите свещени тайнства с онези, които не са способни да ги получат. Те оскверняват истината, защото не я получават, и те правят светите неща обект на подигравки, защото не ги разпознават, точно както свинете не знаят що е бисер. Те „се обръщат и ни разкъсват", като излагат на показ нашата разпуснатост, като се подиграват на нашата небрежност и нашия неуспех да застанем твърдо зад истината.



Глава 26

   Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори. Има ли помежду ви човек, който, кога му поиска син му хляб, да му даде камък, и кога поиска риба, да му даде змия? И тъй, ако вие, бидейки лукави, умеете да давате на чадата си добри деяния, колко повече вашият Отец Небесен ще даде блага на ония, които Му искат? (Мат. 7: 7-11).

   Много съвременни тълкуватели, особено сред неправославните, смятат този откъс за „самостоятелен", без връзка с предишната заповед да не се дава светинята на псетата. Светите отци обаче (свети Йоан Златоуст, св. Амвросий и бл. Августин например) го приемат като неразделна част от целия дял на Проповедта, който разглежда християнското поведение и пътя към светостта.
   Ако не беше свързан, лесно можеше да бъде тълкуван просто като обещание да се изпълни всяка молба, както всъщност този откъс се разбира от много християни. Опитът от това как са молили за нещо (често за някаква материална облага) и не са го получили е накарал някои хора да се съмняват в ползата от молитвата, а други са загубили вяра.
   Отново трябва да си припомним, че Господ е поучавал децата на Царството за пътя към светост и усъвършенстване. Точно както разбираме, че предупреждението да не даваме светинята на псетата и да не хвърляме бисерите си пред свинете има общо с това как пазим светото учение и тайнствата на Иисуса Христа от оскверняване, така също трябва да разберем обстоятелството, че начинът, по който най-често се проваляме в изпълнението на тази заповед, няма нищо общо с другите хора и техните недостатъци: причината е в това, че ние самите сме недостойни да получим Божията истина, в нашето безразличие към нея, в нашето лекомислие при получаването на Неговите светини (в причастието).
   Затова, за да сме достойни да получим и после да се причастим със светините, трябва да превърнем Божията слава, Неговата правда, Неговата светост в обект на всички наши желания и на нашата воля. За да го направим, ние не трябва „да правим усилия съвсем сами, но също да призовем помощ от горе: и тя със сигурност ще дойде и ще пребъдва с нас, и ще ни подкрепя в нашите усилия, и ще прави всичко лесно. Поради туй Той ни заповяда да молим, но и обеща да ни даде" (св. Йоан Златоуст, Проповед XXIII, „Вър¬ху Матея"). Следователно първо трябва да знаем, че най-важно е нещото, за което молим; и това не може да е друго, освен да се подчиним на Божията воля за нас. Осъзнаем ли веднъж, че това е, за което трябва да молим, ние трябва действено да се стремим към него. Трябва да обърнем нашето съзнание или нашето умствено предразположение в действие. Това е, което намираме, ако търсим: живот според образеца на Христа. След цялата тази подготовка, с нашата воля и нашите действия, обърнати към Бога и Неговата правда (6:33), ние най-накрая ще можем да се приближим до вратите на Господа и да похлопаме.

   И затуй не унивай, о човече, нито пък показвай по-малко ревност за добродетел, отколкото някои желаят богатетво. Защото неща от този вид често си търсил и не си намирал, макар да знаеш, че не е сигурно дали ще ги намериш, ти все тъй пускаш в ход всякакво търсене. А тук, въпреки факта, че имаш обещание да получиш със сигурност, ти не влагаш дори частица от същото усилие и не показваш и малка част от онази настойчивост. Затова Той каза, „хлопайте", да покаже, че дори ако не ти отвори вратата веднага, ти трябва да продължиш с усилията си (св. Йоан Златоуст, пак там).
   И трите повелителни форми, „искайте", „търсете", „хлопайте", предават продължително усилие: продължавайте да искате, да търсите, да хлопате.
   Господ после онагледява мисълта Си с прост пример, който всеки може да оцени. Синът на един човек в наивността си, моли за това, от което има нужда, т.е. за това, за което знае, че има нужда, хляб. Той има нужда да яде и моли за хляб. Бащата не би се подиграл на сина си и не би го излъгал, като му даде нещо, което прилича на питка или малък хляб, т.е. камък. Нито пък би му дал змия (вероятно змиорка, която не се смята за риба и затова е забранена в Закона), ако поискаше риба. По същия начин, ако помолим за нещо, от което смятаме, че имаме нужда, но всъщност нямаме, Господ няма да ни го даде. Ако ни го дадеше, ние щяхме да бъдем излъгани, защото щяхме да получим от Бога неща, които биха ни направили още по-свързани с този свят, отколкото сме: богатство, успех, физическо благополучие и дори здраве. В резултат на това Той би прекъснал нашето развитие за постигане на Неговата правда и в крайна сметка това би попречило на нашето единение с Него. Родителят отвръща на желанието на детето си, когато то изразява истинска нужда. Небесният Отец знае от какво имаме нужда (6:32) и Той със сигурност се отзовава: Той дава добри неща (а не просто какво да е) на онези от нас, които Го помолят.
   „Прочее, всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям; защото това е законът и пророците" (7:12).
   По този начин Господ обобщава християнската норма на поведение. Не трябва да имаме друг пример за отношенията си с нашите ближни, освен начина, по който нашият Господ се отнася с нас. „Прочее" свързва тази заповед с всичко, което Той е казал преди. Ако очакваме да получим, когато помолим, да намерим, когато търсим, и да ни се отвори вратата, когато хлопаме, ние трябва да дадем и ние трябва да отворим вратата на онези, които имат нужда и молят за нашата помощ. Законът и пророците бяха обявили това, но дори Божият народ не бе успял да го разбере. Сега Той възлага същото задължение, но дори по-строго, на онези, които биха били Негови ученици и биха влезли в Неговото царство.



Глава 27

   Като казва, че трябва да правим на човеците това, което искаме те да правят на нас и че това е изпълнение на „закона и пророците", нашият Господ Иисус Христос подчертава факта, че Той не въвежда нова идея. Законът е изложил в големи подробности Божиите изисквания към човека, що се отнася до отношенията с ближния (вж. Лев. 19:9-18). Свети Йоан Златоуст отива дори по-далеч, като заявява, че „Очевидно е, че добродетелта е според нашата природа; че ние всички знаем по себе си нашите задължения; и че не е възможно да се извиним, че не знаем" (Проповед XXIII, „Върху Матея"). Сигурно е, че ако законът да правим на човеците това, което искаме да правят на нас принадлежи на човешката природа, то е, защото човекът е създаден по образ Божий.
   Важно е да отбележим също, че някои други религии имат закон, който, погледнат повърхностно, е същият като тази заповед, но всъщност е точно обратен на закона, даден от Бога на Неговия избран народ и потвърден от Неговия въплътен Син в началото на Неговото обществено служение. Те казват по същество: „Не правете на другите това, което не искате да правят вам". Ако човек последва това предписание, той би бил доволен да се изолира от другите, да не прави нищо за ближния си, дори да бъде безразличен към положението на ближния си, и все пак да бъде религиозен. Пътят на Христа е действен, а не пасивен.

   Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират (Мат. 7:13-14).

   Местоназначението или целта на християнския живот е царството на Бога. Това е „Животът", към който води тесният път. Сам Иисус Христос е „тесните врата", които отварят пътя, водещ към живота, защото Той каза, „Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене" (Йоан 14:6), Онези, които са избрали да следват Иисуса Христа, вече са тръгнали по този път и тук, към края на „Проповедта", Господ започва да говори на учениците Си, че пътят, който ще следват, ще бъде пълен с трудности и изпитания и не ще бъде изборът на мнозинството.
   Вероятно няма по-очевидно от това указание на нашия Господ, приложимо към времената, в които живеем. Изкусително е да се следват тенденциите и насоките на обществото, вместо да се стои твърдо зад непопулярни принципи. Дори някои църкви са се поддали и са възприели популярни морални становища и доктринални идеи, които са в пряко противоречие с това, което учи нашият Господ Иисус Христос, толкова силен е натискът да бъдеш приет, и да не бъдеш различен. Това развитие в други църкви в действителност ни засяга, но ефектът, който то вече е започнало да има върху членовете на нашата Църква, е този, който наистина ни тревожи и става належащо да припомним на верните, че нравствените истини, преподадени ни от нашия Господ Иисус Христос, са съвършени и поради това не могат да се променят, за да паснат на времето. Очевидно е за всеки пастир, че много от хората в нашите църкви споделят отношението към учението и нравствеността, които преобладават в обществото. Понякога ни се казва, че цялата ни система е остаряла и че е по-добре да се събудим и да се променим или да се изправим срещу неизбежното отдръпване на нашите собствени хора.
   Да се възпротивиш на догматичния и морален релативизъм, означава човекът да се постави в непопулярно малцинство, дори да бъде приобщен към членовете на най-странните секти и всякакви други, които се опитват да вървят против течението. Едно от първите изпитания, на които един последовател на Иисус Христос е изложен в наше време, е страхът да бъдеш отхвърлен като някой, който вярва в нещо от миналото или като умопомрачен. (Обществото често обявява дисидентите си за луди.) Голяма смелост се изисква да поемеш риска на общественото отлъчване.
   „Тесните" врата е изповядването на Иисуса Христа, а тесният път е този, който човек трябва да следва като следствие на това изповядване. Не можем да заявим, че Иисус Христос е нашият Господ, Бог и Спасител и в същото време да се пригаждаме към нормите на поведение, установени от мнозинството, вместо към Неговите норми. Малцина наистина са онези, които имат достатъчно вяра да устоят на съблазънта да се отклонят от тесния път. Другата порта е широка и привлекателна, защото тя предлага успех и признание от човеците, които я избират и следват. Средният, „нормалният" член на обществото най-често прави точно това.
   Последствията от едно безбожно общество стават все по- и по-очевидни дори за най-големите скептици. Започваме да ставаме свидетели на унищожението, до което води широкият и лесен път. Безразборните полови отношения, свободната любов и нравствените отклонения вече взеха своя данък. Равнодушието към Божията воля за човека, що се отнася до брака и семейството, е изпълнило нашите градове с бездомни деца и бегълци, самоубийства и отчаяние дори сред младите, които обикновено са изпълнени с надежда и очакване. „Ситуационната етика", проповядвана дори от някои духовници (според която в някои ситуации човек може да лъже, изневерява, краде и мами), почти е унищожила доверието, честта и почтеността на лич¬ността в обществения живот. Пътят, който води към живот, към царството на Бога, е изпълнен с трудности и изпитания; за да го следваш, е нужна вяра в Бога и обещанията на Иисуса Христа. Той е казал, че игото Му е благо, а бремето Му е леко и всички трудности могат да се понесат, ако човек никога не изпуска от поглед живота, който Той ни е обещал.



Глава 28

   Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители: по плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей? Тъй, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове: не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове. Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън. И тъй, по плодовете им ще ги познаете (Мат. 7:15-20).

   В цялата Проповед на планината нашият Господ говори за Царството на Бога едновременно като за днешна реалност, началото на което е поставено в света с Неговото идване и като крайно осъществяване на Божия замисъл за човечеството в бъдещия свят. Той описва живота, който трябва да водят онези, които стават Негови ученици, а следователно поданици на царството. Той посочва пътя, който води към вечен живот заедно с Него в Царството.
   Към края на Проповедта Господ говори за нещата, които могат да станат пречка за онези, които искат да Го следват. В двата стиха, които разгледахме в предната част, Го откриваме да казва, че човек наистина трябва да направи обмислен избор - първо да Го изповяда („тесните врата") и после да Го последва („стесненият път").
   Тъй като има толкова много възможности пред човека, особено в нашето плуралистично общество, за голям брой хора Иисус Христос и Неговият път са просто една от многото възможности да се задоволят „духовните потребности" на човека. От чисто светска гледна точка, да избереш Христа може да е много непривлекателно; без значение колко много опити може да е имало да се нагоди Христовото учение към изискванията на обществото, остава си фактът, че Неговата истина, всичко, което Той е казал за Бога и човека, е абсолютната истина, а тя не може да се приспособява към различните времена и места.
   Не само обществото като цяло, с популярните си тенденции, новия си морал и всеобщото си вероотстъпничество, ще направи следването на Христа трудно, но ще има и много сладкодумни, обаятелни и популярни лидери, които ще изопачат истината и ще привлекат множество последователи. Те може да изглеждат като истински пратеници на Бога и да изглежда, че помагат на другите да бъдат истински ученици на Христа, но всъщност те ще бъдат лъжливите пророци, за които Господ ни предупреждава. Те ще подлъгват паствата, понякога нарочно, но често, защото те вече са били сами подлъгани.
   „Лъжливият пророк" не е нова идея за учениците, защото във времената на техните праотци е имало много такива. Божият народ е предупреждаван за тях многократно (вж. Втор. 13:1-5; Йер. 6:13; 23:16-32; Йез. 22:23-28; Соф. 3:3). Господ не само ще повтори това предупреждение (Мат. 24:5, 10-11), но и апостолите ще кажат на християните да внимават за лъжливи учители, апостоли и пророци (Деян. 20:29; 2 Кор. 11:13-15; 1 Йоан 4:1; 2 Йоан 1:7).
   Най-очевидният лъжлив пророк е онзи, който учи във вяра, в която той сам не вярава. Няма значение колко големи са неговите познания, няма значение колко добре говори и няма значение колко последователи може да привлече и да бъде възхваляван за талантите си, липсата му на вяра и неговата неискреност могат само да отклонят другите от правия път.
   Свети ап. Петър казва, че е имало „лъжепророци между народа, както и между вас ще има лъжеучители, които ще вмъкнат пагубни ереси и, като се отричат от Господа,... и мнозина ще последват тяхното разпътство, и поради тях пътят на истината ще бъде похулен" (2 Петр. 2:1-2). И тъй, еретикът е друг лъжепророк и неговото учение ще бъде причина за покваряването на мнозина. Първата и основна ерес е, разбира се, „отричането на Господа" или, както казва св. Йоан, „защото в света влязоха мнозина прелъстници, които не изповядват, че Иисус Христос е дошъл в плът; такъв човек е прелъстник и антихрист" (2 Йоан 1:7). В тази ерес се включват всички лъжливи учения, древни и съвременни, за това кой е Христос и каква е мисията Му. Много съвременни „християнски" учители преобразяват Господа според собствените си идеи или според вкусовете на времето. Те „разказват измислици от сърцето си, а не това, що иде от уста Господни" като лъжливите пророци от стари времена (Йер. 23:16).
   Лъжепророк е онзи, който подвежда хората за това какво Бог иска от тях. Той Го прави снизходителен Бог, Който е търпим към и дори благославя каквото и да се хареса на човека да направи. Той превръща пътя на Христа в леко постижимо удоволствие. Той превръща пътя на Христа в лековата религия, като изхвърля на-казанието, рая и ада на заден план и убедително опровергава твърдението на Господа, че който тръгне след Него, трябва да се отрече от себе си и да поеме кръста Му. Той обещава спасение веднага, материално богатство и излекуване. Той може и да съумее да покаже знаци и чудеса, за да потвърди учението си, но знаците и чудесата не са винаги от Бога, а със сигурност не са, ако те изопачават Евангелието на Иисуса Христа. Божият народ е предупреден за това:

   Ако се дигне сред тебе (някой) пророк, или съновидец, и ти покаже личба или чудо, и се сбъдне тая личба или чудото, за което той ти е говорил, па и каже: „да вървим след други богове, които ти не знаеш, и тям да служим", - ти не слушай думите на такъв пророк, или на такъв съновидец; понеже чрез това Господ, Бог ваш, ви изкушава, за да узнае, обичате ли вие Господа, вашия Бог, от всичкото си сърце и от всичката си душа. Господа, вашия Бог, последвайте, от Него се бойте, заповедите Му спазвайте и гласа Му слушайте, и Нему служете и към Него се привързвайте (Втор. 13:1-4).

   Един лъжепророк създава чувството, че няма противоречие между пътя на Иисуса Христа и пътищата на този свят. Той пренебрегва предупреждението на Господа, че „ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил" (Йоан 15:18) и блаженството „блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене" (Мат. 5:11). Накратко, лъжепророци са онези, които казват, „ мир! мир!", а мир няма" като лъжепророците от древни времена (Йер. 6:14).




Глава 29

   Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец небесен. Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие (Мат. 7:21-23).

   Господ говори с авторитет от началото на тази беседа или проповед. Той, като пророците преди Него, обявява волята на Бога за човека и разкрива подробно какво трябва да бъде поведението на онези, които ще Го последват. Но за разлика от древните пророци, Той не започва Своите поучения с твърдението, че „слово Господне е било към Него". Той оповестява Божията правда и говори за Царството на Бога, без да споменава каквато и да било роля, която да Му е била отредена. Той говори и поучава „като такъв, който има власт" (стих 29), а по-късно ще се каже за Него, „Никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек" (Йоан 7:46).
   Той непрестанно ни насочва към връзката на човека с Бога; т.е. към Своя Отец, Който е на небето, без все още да определя Своята собствена функция и място в тази връзка. Сега обаче в стихове 21 и 22, откриваме поразителна разлика; Той вече не е оня, който просто оповестява Божията воля. Той е точно Този, Който се нарича „Господ", или ще бъде наречен „Господ", от онези, които желаят да влязат в царството небесно. Той очевидно ще бъде техният съдия: „Мнозина ще Ми кажат в оня ден ... и тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал..." По-късно, Той ще премахне всички съмнения както за естеството на съда, така и за Своето положение на Съдия. „А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи..." (Мат. 25:31-32).
   Особено важно е да се отбележи, че Господ говори тук за спасението на хора, които по някакъв начин през живота си ще се смятат за Негови ученици. Те ще знаят, че Той е Господ, и ще се обърнат към Него, ще призоват името Му в молитва. И така сега чуваме Иисус да казва, че простото Му признаване за Господ и призоваването Му не е достатъчно да осигури влизане в царството небесно. Какво тогава трябва човек да направи, за да се спаси? Нищо не може да е по-ясно - той трябва да изпълнява волята на Отца си на небето. Изповядването на вярата, заявлението, че си последовател на Иисуса Христа, трябва да бъде последвано и подкрепено от този вид живот (отново Божията правда), за който Той говори в цялата Проповед на планината. Виждаме, че вярата и делата вървят ръка за ръка и че старият спор - кое е нужно за спасение? - е безсмислен. Немислимо е някой да бъде привлечен към Христа, да приеме Неговото учение, да Го изповяда като такъв, какъвто Той определено потвърди, че е, и после да стигне до извода, че няма значение как живее живота си и че, противно на всичко, което Господ казва, той няма да бъде съден за нещата, които е направил. Такъв човек в действителност би заменил Божията воля със собствената си; той ще изработи за себе си различна правда, грях, в който св. апостол Павел обвинява Израил (Рим. 10:3). (Имало е, очевидно, объркване между „делата на закона", т.е. обредните дела или изпълняването на обредите, чрез които човек не се спасява, и „добрите дела" които са резултат от вярата в Христа.)
   В стих 21 Господ говори за всички онези, които биха заявили, че са християни. В стих 22 обаче акцентът сякаш се променя към онези, които са приели водещи позиции в християнската общност или са станали дейни разпространители на вярата в Иисуса Христа. Сега е лесно да се види защо тези доста страшни преценки непосредствено следват Неговото предупреждение за лъжепророци. Някои наистина са пророкували в Негово име, след като погрешно са разчели Писанията и са се опитали да ги разберат, откъснати от техния контекст, Църквата. Някои „пленителни" проповедници са превърнали в своя постоянна професия обяснението на Откровението на св. Йоана Богослова, като вземат почти целия текст за проповедите си от там и виждат препратки към съвременни събития на всяка страница. Хиляди хора са били подведени от този вид проповядване и са получили напълно изкривена представа за Евангелието.
   Други имат служение да прогонват зли духове или да лекуват с вяра. Някои от тях безсрамно мамят с хипноза или със силата на внушението и се преструват, че лекуват благоразположени сътрудници. Някои получават голяма слава и богатство за тези неща, правени в името на Христа. На такива Той ще каже, „Никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие".
   Както с повечето неща, лесно е за нас да чуем само онази част от учението на Господа, особено от предупрежденията Му, която сякаш не се отнася до нас, а до всеки един друг. Това, което трябва да разберем тук, ако наистина бихме били Негови ученици, е, че Той няма да приеме лъжа и преструвка от никого от нас.




Глава 30

   И тъй, всекиго, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява, ще оприлича на благоразумен мъж, който си съгради къщата на камък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя не рухна, защото беше основана на камък. А всеки, който слуша тия Мои думи и ги не изпълнява, ще заприлича на глупав човек, който си съгради къща на пясък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя рухна, и срутването й беше голямо (Мат. 7:24-27).

   Така Господ довежда Проповедта на планината, първия записан по-дълъг текст от учението, до своя край. Показателно е, че Той го прави с притча - първата - защото притчата ще бъде средството, чрез което Той по-късно ще преподава и онагледява истините, които човечеството има нужда да чуе и разбере.
   Едва когато обобщава своето учение към края на Проповедта, той заявява, че учението е Негово собствено, както и на Отца Му; в същото време Той определя Себе Си като Този, Който накрая ще съди човека. Тук отново Той нарича тези думи Свои и както вече отбелязахме, хората, които Го чули, разбрали, че Той ги учил „като такъв, който има власт, а не като книжниците", които можели само да четат закона на хората. И тъй, по едва доловим начин, Той е обявил Себе Си за Месия, Сина Божий, Праведния Учител, когото Израил е чакал.
   Притчата е проста, но съдържа същността на отговора, който Господ очаква от човека, като му разкрива Божията воля: „всекиго, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява". Апостолите ще повторят това по много начини, например: „Бъдете изпълнители на словото, а не само слушатели, мамещи сами себе си" (Йак. 1:22).
   Господ учеше подробно за начина на живот, който хората трябва да водят. Той показа, че този Негов път не е просто спазване на ред определени изисквания, а обръщане, съзнателно отдалечаване от злите пътища в този свят, затрогване от Божията любов към човека, съзнателен избор да живееш в подчинение на Неговата воля. В Проповедта Господ говори за нашата връзка с Бога и с нашите ближни; Той разкрива истината за човешките отношения, истина, която е абсолютна и непроменима, защото това е истина, която идва oт Бога и би била най-естественото нещо за човека, създаден по образ Божий, ако греховете не му пречеха.
   И тъй, християнският живот е този, който е изграден на основата на истината, проповядвана от Иисуса Христа. Но този живот трябва също да бъде граден: човек съзнателно приема Христовия път като свой собствен, а после попива духа на този път и го прави свой на основата на опита. Това трябва да направи, без значение колко непрактично то може да изглежда, без значение колко непопулярен той може да стане, без значение в какво противоречие с обществото около него може да се окаже.
   Този вид християнски живот не може да бъде разтърсен от големите кризи, които се случват в човешкия живот. Каквито и нещастия да сполетят християнина, тъй като основата е сложена и къщата построена на тази твърда основа, която е Иисус Христос, нищо не може да го събори. Дъждът, придошлите реки и ветровете (светът, плътта и дяволът) не могат да подкопаят сградата на вярата във и покорството към Иисуса Христа: никакъв смут или злочестина, никакви лъжливи обвинения или заговори, никакви съкрушения, смърт или загуба на приятели, никаква болест или страдание не ще разрушат къщата, построена на такава твърда основа.
   Царството небесно като обиталище на праведните в бъдещия свят и като даденост, на която началото вече е поставено в този свят, е повтаряща се тема в цялата Проповед. Окончателното постигане на Царството ще настъпи в бъдещия век; царството небесно на земята е общност от поклонници, която си проправя път към тази пълнота. Божията истина е разкрита на поклонниците, които следват Христа: на тях са им дадени стойностите и критериите, според които да живеят. Като цяло Господ набляга на бъдещата награда, която очаква онези, които вярват в Него и спазват Неговите заповеди. Свети Йоан Златоуст забелязва също, особено във връзка с тази последна притча, че това щастие (наградите и утешенията за добродетелния живот), което ще достигне пълнотата си едва в бъдещия свят, ще е вече характеристика на истинските последователи на Иисуса Христа в този свят. С други думи, те ще осъзнаят, че добродетелта и набожността ще бъдат далеч по-утешителни и възнаграждаващи дори в този сегашен живот, отколкото богатството, силата, властта и славата. Така, след като са изградили върху скала, твърдата основа, живот, угоден Богу, те стават неуязвими за нападение, непоколебими във вярата си и непоклатими пред изкушенията, съмнението и обезсърчаването.
   От друга страна, къщата, с основи положени в пясъка, се разрушава лесно във времена на трудности или смут. Идеята, съдържаща се в тези думи, може да бъде изразена и така: дори човекът, който вярва в Иисуса Христа, признава Го като Спасител, може да има задръжки да поеме отговорността или да не желае изцяло да се подчини на Христовите думи. Той ще отслабне или ще загуби вярата си, когато бурите на този живот се разразят върху него. Този човек ще бъде послушен раб Божи, докато не изникне противоречие между това, което той иска да направи, и това, което Иисус Христос му казва, че трябва да направи.
   Благоразумният човек е този, който знае, че това, което е избрал за основа на живота си - т.е. твърдата скала Иисус Христос и Неговото учение - не само го прави поданик на Божието царство, тук и в следващия свят, но и му носи истинското щастие на този свят, защото това е Божият промисъл за него. За да направи този избор, той без съмнение трябва да рискува много, поне доколкото се отнася до обществото. Той трябва да отхвърли много от мимолетното лъжовно щастие, което обещава един живот без вяра. Глупавият човек обаче избира да слуша гласа на този свят, а не на Самия Господ. Той поема по лесния път, като следва само онази част от учението на Господа, която намира за удобна или привлекателна и си мисли, че може да има всичко, което светът предлага и все пак да достигне царството небесно. „И тя [тая къща] рухна, и срутването и беше голямо".




Глава 31

   Проповедта на Планината е най-дългата цяла част от учението на Господа, записана в Новия Завет. Само св. евангелист Матей я е представил като беседа; Евангелието на св. Лука съдържа много от същите поучения, някои като подобна „проповед" (6:20-49), а други са разпределени из текста му (11:9 и 12:22-31 например). Някои изследователи на Библията мислят, че ев. Матей е събрал в една проповед слова, представени в различни случаи, а други мислят, че евангелистите са си припомнили и записали в Евангелията си само отделни части от една проповед. Вероятно истината е, че Господ е повтарял в повече от един случай много от същите тези истини и уроци и следователно няма смисъл да се поставя под въпрос истинността на представеното от който и да е от евангелистите. Какъвто и да е случаят, виждаме, че има последователност, определено развитие на идеите, съдържащи се в трите глави (5-7) от ев. Матей. Темата им са Царството Божие, приближаването на което Иисус Христос е обявил в началото на общественото Си служение, както и характерът и поведението на онези, които биха станали Негови поданици.
   Поученията, съдържащи се в Проповедта на планината, се отнасят до тези, които са склонни да приемат Христовото учение, защото преди това са приели Него като Син Божий, Спасител, Избавител и Месия. Учениците са тези, които се качили на планината, за да Го чуят. От друга страна, „народът" трябва също да Го е чул, защото накрая, както казва Матей, „народът се чудеше на учението Му".
   Дори от тази подробност може да се извлече съществен урок. Иисус Христос продължава да се обръща към приближените Си хора, към нас, които сме християни и членове на Неговата Църква, със същите силни, революционни поучения, а една доста по-голяма група, цялото общество, съзнава какво Той учи, дори и да не Го приема като единственият истински Изразител на Божията воля за човека. Онези, извън кръга на приближените, биха могли с основание да се зачудят защо днешните Му ученици с такава готовност приемат нормите на този свят вместо Неговите.
   И още нещо важно: Христовите норми за човешко поведение и Неговите формули за „блаженство" са в стряскащо противоречие с възприетите идеи на обществото. Затова, за да приеме Неговото учение за единствения истински пътеводител по пътя към живота, човек трябва да признае Него за такъв, какъвто Той твърди, че е: Пътят, Истината и Животът. С други думи, широко разпространената склонност Иисус Христос да бъде възприеман само като вдъхновен Учител или Пророк, може да доведе до отчаяние, защото Той проповядвал идеал, който за човешките условия и според човешките възможности е непостижим. Нещо повече, идеалът не винаги е практичен или полезен и следването му може да доведе човека до сблъсък с обществото. Само Неговата сила да преобразява и упътването на Светия Дух, Който Той изпраща, могат да направят пътя Му желан и после постижим.
   Когато Господ обещал да изпрати Светия Дух, Той всъщност предупреждава всички ни, че Неговото учение не може да бъде разбрано, освен по вдъхновение от Светия Дух.

   Това ви казах, бидейки с вас. А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм говорил... Имам още много да ви говоря; ала сега не можете го понесе. А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина; защото от Себе Си няма да говори, а ще говори, каквото чуе, и ще ви възвести бъдещето. Той Мене ще прослави, защото от Моето ще вземе и ще ви възвести. Всичко, що има Отец, е Мое; затова казах, че от Моето ще вземе и ще ви възвести (Йоан 14:25-26; 16:12-15).
   Проповедта на планината е повече от „кратко изложение на Христовото учение", повече от „Магна харта на Царството", повече от „манифест на Царя", макар да е наричана така. Тя е непосредствена среща на човечеството с разкритата истина. Словото Божие е говорило на Мойсей и е разкрило същността на Божиите изисквания към човека. Мойсей и всички онези Божии хора, които са го следвали в течение на еврейската история, са говорили с власт, но с власт, която им е била дадена и която те трябваше да призовават. Сега същото Слово Божие, божественият Законодател, след като бе приел човешка природа и бе влязъл в човешката история, говори направо на човечеството. Той е властта, и всички, които са Го чули, почувствали разликата между този Учител и всички останали учители, които те и бащите им са познавали. Той разкрива тук, в началото на Своето служение сред човеците, че ако човек трябва да изпълни предназначението си като създаден по образ Божи, животът му трябва да бъде основан на любов към Бога и любов към ближния. Предписанията и законите в Проповедта не са норми, до които човечеството е достигнало, а вечната, абсолютна Божия истина.
   Що се отнася до жените, Иисус Христос се показа като Учител, Който преобърна общоприетия религиозен, морален и обществен начин на мислене. Това, което се казва в края на Проповедта на планината -„народът се чудеше на учението Му" (Мат. 7:28) - би могло да опише реакцията на хората на цялото Му проповедническо служение. Когато първосвещениците и фарисеите попитали стражите, изпратени да Го арестуват, „защо Го не доведохте?", слугите могли само да отговорят, „Никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек" (Йоан 7:46).